Класики: Nissan 300ZX (Z32)

 Всички знаем какво се случи с Япония в края на 80-те. Те имаха толкова много пари, че буквално купуваха парчета от Америка, а инженерите им в Nissan очевидно бяха започнали да обядват със саке и суши, гарнирани с чист адреналин. Резултатът от това е появата на Nissan 300ZX. Когато се появи през 1989-а, тази кола не просто влезе в стаята – тя разби вратата, подпали завесите и накара Ferrari да изглеждат така, сякаш още се опитват да разберат как работи колелото. Това не беше кола, нарисувана от човек с молив и лист хартия. Не, тя е изваяна от един от най-мощните суперкомпютри на планетата по онова време. И това си личи. Тя е широка, ниска и изглежда така, сякаш е направена от едно парче разтопен метал. Има и един велик факт за фаровете. Те са толкова аеродинамични и съвършени, че когато Marcello Gandini и Lamborghini правеха Diablo – най-плашещата кола на света – те просто вдигнаха телефона и казаха: „Ало, Nissan? Може ли да ни дадете фаровете от 300ZX? Нашите са малко... средновековни.“ И те ги сложиха на Diablo! Ако карате Nissan 300ZX, вие буквално гледате света през очите на Lamborghini. Почти всички Twin Turbo модели идваха с така нарече T-Top или два подвижни стъклени панела. Когато ги махнете, вие получавате усещането за кабриолет, но без да губите структурната здравина на купето. Има дори специални сенници, които се монтират отвътре, за да не ви изпържи слънцето мозъка, докато чакате на светофара. Да караш 300ZX без покрив в тунел, докато двете турбини свирят своята симфония, бе едно от най-великите изживявания, известни на човека.

За задвижване Nissan 300ZX разчита на 3-литров V6 с два турбокомпресора с нулев турбо-лаг. В най-добрата си форма той произвеждаше 300 к.с., достатъчни, за да изкривят времето-пространството по онова време. Той е така натъпкан в коша, че между него и купето не можеш да провреш дори лист хартия, камо ли гаечен ключ. За да смените нещо елементарно, обикновено трябва да извадите целия двигател, да разглобите половината окачване и да принесете в жертва малко агне. Инженерите са използвали всеки милиметър – има два турбокомпресора, два интеркулера, два дросела и километри вакуумни маркучи. Това не е двигателен отсек, това е игра на „Тетрис“ за напреднали. Но Nissan не спряха дотук. Те решиха, че двете завиващи колела отпред са за аматьори, и сложиха системата Super HICAS. Системата за завиване на задните колела не беше просто механичен трик. В началото тя беше хидравлична, но по-късно Nissan я направиха напълно електрическа. Тя следи скоростта ви и ъгъла на волана. При ниска скорост задните колела завиват в посока, обратна на предните, за да можете да паркирате пред казиното, без да съборите колоните. Но при висока скорост... те завиват в същата посока като предните. Резултатът? Колата се плъзга странично в лентата с такава стабилност, че имате чувството, че законите на физиката са ви станали лични приятели. В някои версии 300ZX имаше регулируеми амортисьори. Можехте да избирате между „Sport“ и „Touring“ чрез едно копче в кабината. В режим „Sport“ колата ставаше толкова твърда, че можехте да усетите дали монетата, през която току-що минахте, е евро или лев. В „Touring“ тя се превръщаше в летящо килимче, идеално за дълги преходи по магистралата. Стандартно колата идваше с вискозен диференциал с ограничено приплъзване. Това означаваше, че когато решите да излезете от завой с пълна газ, силата не отиваше в пушек от едната гума, а се разпределяше така, че да ви изстреля напред като снаряд. Беше ефективно, германско и много, много бързо. Също така, Nissan бяха толкова обсебени от теглото, че направиха спирачните апарати от алуминий. Те знаеха, че теглото е враг на забавлението. Затова спирачките бяха четирибутални отпред – същата технология, която се използваше в състезателните коли от Льо Ман.

По-късно се появи и кабриолет, но инженерите добавиха толкова много стомана в шасито, че той стана по-тежък от стандартното купе. Но пък беше солиден! Нямаше го онова гадно тресене на волана, което получавате в повечето кабриолети от онази ера. Тук идва тъжната част. По някаква необяснима причина – вероятно защото японските застрахователи са били в лошо настроение – Nissan решиха да предлагат кабриолета само с атмосферната версия на 3.0 литровият мотор. Нямаше турбо. Това означаваше, че имате „само“ 222 конски сили. Което е малко като да имаш ракета, на която някой е забравил да сложи барута. Но пък, нека бъдем честни – в кабриолет не искате да се движите с 250 км/ч. Искате да се движите с 40 км/ч покрай плажа, за да може всеки да види колко сте богати и колко добре изглеждате в ленена риза.

В интериора на 300ZX, не просто сядате. Вие се вграждате. Всички бутони са разположени в едни странни клъстери около волана, защото Nissan смятаха, че ако трябва да си протегнете ръката на повече от 10 сантиметра, за да пуснете климатика, вие губите ценно време за ускорение. Беше ергономичен рай, увит в сив велур. Интериорът е мястото, където японските инженери окончателно са решили да скъсат с миналото и да ни покажат как ще изглежда кабината на космически кораб през 90-те. Вътре всичко е покрито с един специфичен, изключително мек велур. Този материал е навсякъде – по таблото, по вратите, около скоростния лост. Усещането е сякаш сте седнали в много скъпа кутия за бижута, която може да вдигне 250 км/ч. Няма я онази евтина пластмаса, която намирате в модерните коли; тук всичко е направено да бъде докосвано. Седалката на шофьора не беше просто стол. Тя беше електрически регулируема в толкова много посоки, че можехте да я настроите да пасва на гръбнака ви по-добре от ортопедичен матрак. При Twin Turbo моделите страничните опори се надуваха, за да ви държат неподвижни, докато системата Super HICAS се опитва да ви извади очите в завоите. Nissan предлагаха и версия с 2+2 места. Задните седалки в нея бяха проектирани за хора без крака или за много малки деца, които не харесвате особено. Но те бяха там! Това означаваше, че можете да убедите жена си, че това е „практичен семеен автомобил“, докато всъщност сте си купили балистична ракета с тапицерия.

Проблемът беше, че тя стана твърде сложна и твърде скъпа. Накрая йената поскъпна толкова много, че колата струваше колкото малък частен самолет. Но преди това да се случи, тя показа на света, че Япония не прави само скучни кутии за икономично придвижване. Те направиха машина, която можеше да накара сърцето ви да прескочи два удара само докато я гледате на паркинга. Nissan 300ZX беше върхът на японското самочувствие. Тя беше толкова добра, че американските списания я обявяваха за „Кола на годината“ седем години подред. Nissan 300ZX е като стар рок албум – шумна, сложна, малко прекалена, но абсолютно гениална. Тя е паметник на времето, когато инженерите казваха „Защо не?“, вместо „Колко ще ни струва това?“.