Класики: Mazda Luce

 

Днес ще се запознаем с нещо, което притежава особена, почти аристократична дискретност. Една машина, която не крещи за внимание, но те заковава на място с присъствието си. Mazda Luce. В нея има нещо от италианския шик на Бертоне - онази лекота на линията, която те кара да се питаш дали това е автомобил, или е изящно обръщение към вечността. Как обаче се случи така, че Luce, това „сияние“, както се превежда името ѝ, остана в сянката на по-шумните си събратя? Дали не е заради онова странно, почти фанатично упорство на японците да ни предложат ванкеловия двигател? Онзи роторен мотор, който е като красиво написана поема, която обаче малцина разбират, а още по-малко успяват да рецитират докрай без грешка.

Всичко започва с един почерк от 60-те години. Почеркът на Джорджето Джуджаро от студиото Бертоне. Питам ви - колко често виждате японска машина, която прилича на изгубен прототип на Alfa Romeo? Това беше Luce 1500, представена през 1966г. Една ефирна, почти прозрачна елегантност. Тя не се движеше по пътя, тя го галеше. Тук се появи и Luce Rotary Coupe - двувратото бижу, което ни показа, че роторният двигател не е просто технически каприз, а опит за революция. Но светът, както често се случва, не беше готов за революции. За пуританите беше наличен и 4-цилиндровият бензинов мотор с работен обем от 1.5 и 1.8 литра. 

През 70-те Luce реши да смени костюма. Стана по-тежка, по-внушителна, с онези мускулести линии, които ни напомняха за американските крайцери, но с японска прецизност. В Европа я познавахте като Mazda 929 и се предлага като комби. Но тук истинският герой беше моделът RX-4. Роторният мотор тук вече не беше експеримент, а заявена позиция и се предлагаше в две версии от 1.2 и 1.3 литра. Една позиция, която плащаше висока цена в литри бензин, но пък ви даваше усещането, че под педала имате не бутала, а сърце на реактивен самолет. За тези които искаха нещо по-старомодно се предлагаше само един 4-цилиндров, 1.8 литров мотор. 

Третото поколение е представено през 1977 година и прави крачка назад към спокойствието. Линиите станаха по-ръбести, по-строги. Появиха се онези странни вертикални фарове, които придаваха на колата вид на замислен философ. Luce започна да обслужва корпоративния свят на Япония. Тя стана колата на хората, които вземат решенията тихо. Надеждност, хром и велур - една триада, която по онова време означаваше успех. Ванкелът присъства, но е допълнен от 1.8 и 2.0 литрови, бензинов мотори, както и от 2.2 литров дизел. 

80-те години ни донесоха една нова естетика на модела - естетиката на правоъгълника. Luce (HB) стана по-футуристична, с нисък коефициент на съпротивление и за пръв път с турбокомпресор. Това беше времето на дигиталните табла и на усещането, че бъдещето е на една ръка разстояние. Тя беше модерна, тя беше бърза, но някак започна да губи онази романтична нишка, която Джуджаро беше вплел в началото. Гамата на двигателите е прехвърлена от предходният модел, но всички 4-цилиндрови бензинови мотори са оборудвани вече с инжекционна система на впръскване на горивото.

Петото поколение е финалът. Пътят на Luce завършва с модела HC. Една лимузина, която беше толкова голяма и толкова тиха, че дори германските инженери започнаха да се почесват по главите. С 3.0-литров V6 двигател и окачване, което превръщаше неравностите в спомен, Luce HC беше върхът на една епоха. дизеловият мотор е премахнат от гамата, но са добавени нов 2.2 литров 4-цилиндров мотор и 2.0 литров, V6-цилиндров агрегат. През 1991 година производството на Luce приключва за да се прероди в Sentia и накрая в спомените ни.